В сравнителна перспектива, Съединените щати са страна, която е необикновена, ако не и уникална, в липсата на ограничения на свободата на словото. Точно толкова необикновена е и по отношение на разнообразието и ефективността на използваните методи за ограничение на свободата на мисълта. Двата феномена са взаимносвързани. Някои либерални демократични теоретици отдавна са на мнение, че в общество, където гласът на народа се чува, трябва да има елитни групи, които да следят този глас да казва правилните неща. Според думите на Уолтър Липман, казани преди 60 години, колкото по-ограничена е държавата да използва насилие, за да защити интересите на доминиращите я ефективно елитни групи, толкова по-необходимо е да се изгради техника за „фабрикуване на съгласие“, или за „изработване на съгласие“, според фразата, предпочитана от Едуард Бърнис, един от основателните на Връзки с обществеността като бранш в американската индустрия.
В раздел „Пропаганда“ на „Енциклопедия на социалните науки“ от 1933 г., Харолд Ласуел обяснява, че не бива да се поддаваме на демократичната догматика, според която хората най-добре познават собствените си интереси. Трябва да намерим начин да ги убедим да подкрепят решенията на своите далновидни водачи — урок, който господстващият елит отдавна е усвоил. Красноречив пример за това е създаването на отдела Връзки с обществеността. Там, където употребата на насилие гарантира покорство, управляващите са склонни да проявят поведенческо мислене: достатъчно е, че хората се подчиняват; за какво мислят, няма значение. При положение, че държавата не може да упражнява контрол чрез насилие, е важно да се регулират мислите на обществото.“
Ноам Чомски, Контролът на мисълта: случаят с Близкия изток (1986 г.) на Пирати и императори, стари и нови, превод Емилия Стефчева (София: ИК „Кивели“, 2005), 21.
