Regular Impressions

Наскоро чух по радиото да се върти реклама на България като туристическа дестинация за българските граждани. За фон на рекламата звучеше песента „Хубава си, моя горо“. Наистина, разкошна песен. Парадоксът е, че гората се съсипва именно от туристическите предприемачи.

Предприемачите, обаче, не са сами. Цялото мероприятие по изсичане и бетониране се организира заради нас – с очакването, че ние ще отидем на съответното място и ще оставим парите си там. Когато посещаваме планински курорт, ние плащаме за съсипването на планината.

Лесно е да посочим с пръст „лошите“. Но в едно сложно модерно общество, в което всичко е взаимосвързано, често излиза, че за да бъдем последователни, трябва да насочим обвинителния пръст към самите себе си.

Хубавото на това е, че така поне сме в позицията да направим това, което пряко зависи от нас. В случая, в позицията сме да спрем да посещаваме съответните планински (или морски) курорти, срещу изграждането на които протестираме. Вместо това, ето няколко идеи за алтернативно прекарване на отпуската:

• Да идем до някой български град и да поживеем в него за седмица. Да се разходим из неговите улици, да си пием кафето и чая в тамошните кафенета. Да поговорим с тамошните хора.
• Да отидем или поканим на гости някой от онези приятели, които живеят в друг град и затова не сме виждали от години.
• Да хванем влака за Солун и да се замотаем из тамошните улици и музеи. (Билетът за отиване и връщане струва 15 евро; пътуването София-Солун с влак е по-кратко, отколкото София-Варна; на границата е необходима само лична карта, която и без това сме длъжни винаги да носим у себе си.)
• Да прочетем онази книга, която винаги сме искали да прочетем, но досега все нямаше време.
• Да не правим нищо. Просто да спрем за миг и да се огледаме. (Уау!)

Списъкът, разбира се, съвсем не е пълен. Други идеи?

Имало едно време един барабанчик, той се казвал Оскар. Когато му отнели продавача на играчки и опустошили магазина за играчки, той разбрал, че за барабанчиците-гномове настъпват злочести дни. Затова преди да напусне магазина, изровил от развалините един оцелял и два по-здрави барабана и накачулен по тоя начин, напуснал безистена на Ареснала, за да потърси на Въглищарски пазар баща си, който пък навярно търсел него.

Навън бил късен ноемврийски предобед. До Градския театър, недалеч от трамвайната спирка стояли набожни жени и зъзнели грозни момичета, раздавали религиозни брошури, събирали подаяния в кутии, а на два пръта разпънали един плакат, който цитирал част от посланието на апостол Павел до коринтяните, глава тринайсета: „Вяра – надежда – любов“ успя да прочете Оскар и започна да жонглира с трите думички: лековерие, доверие, любовни бисери, Добра надежда, любовта на Богородица, верноподаници. Вярваш ли, че утре ще вали? Един цял лековерен народ вярваше в Дядо Коледа. Но в действителност Дядо Коледа бе доставчикът на газ. Мислех си, че мирише на бадеми и орехи. Но миришеше на газ. Скоро щяла да настъпи Коледа – разправяха. И първата, и втората, и четирите седмици преди Коледа се извъртяха, все едно се отвъртяваха кранове за газ, за да заухае по-правдоподобно на бадеми и орехи и да се събуди вярата у всички орехотрошачки:

Ето го, иде! Иде! Но кой иде! Младенецът, Спасителят! Или небесният доставчик на газ с газов часовник под мишница, който тиктака безспир? И каза той: „Аз съм Спасителят на този свят, без мен не можете да готвите.“ И ставаше благоречив, предлагаше твърде изгодна тарифа, отвърташе излъсканите кранчета за газ и пускаше Свети дух, та гълъбът добре да уври. И раздаваше орехи и бадеми, които тозчас биваха строшавани и също изпускаха дух и газ, тъй че сред плътния синкав въздух лековерните по-лесно да видят във всички доставчици на газ пред универсалните магазини множество дядо коледовци и младенчета във всевъзможни големини и разценки. И тъй е повярваха в единствено богоспасяемата газостанция, която с покачващото и спадащото ниво на газометрите олицетворяваше съдбата и осигуряваше нормални цени за коледните празници, в чиято провиждаща Бъдни вечер мнозина вярваха, напрегнати пусти часове изживяваха само онези, които не бяха успели да си купят бадеми и орехи, тъй като запасите не бяха стигнали, макар всички да вярваха, че ще стигнат.

След като се оказа, че вярата в Дядо Коледа е всъщност вяра в Дядо Крематориум, без да се съобразявам с последователността в Посланието на апостол Павел към коринтяните, опитах с любовта:

Обичам те, бе казано, о, колко те обичам. А ти обичаш ли себе си? Обичаш ли ме, кажи, наистина ли ме обичаш? И аз те обичам. И от голяма любов те се наричали един друг репички, обичали репички, хапели репички, хапели се, една репичка от любов отгризвала на другия репичката. И си разправяли истории за чудна, небесна, ала също и земна любов между репички и току преди да се сгризат, шептели свежи, сладки и люти: „Репичке, кажи ми, обичаш ли ме? И аз обичам себе си.“

Но след като репичките се бяха изгризали и вярата в Дядо Крематориум бе прокламирана за държавна религия, след вярата и предварително споменатата любов остава единствено третата залежала стока от Посланието на апостол Павел към коринтяните: Надеждата. И докато все още хрупаха репички, орехи и бадеми, те вече се надяваха, че скоро ще настъпи краят и ще започнат нов живот, или ще продължат да живеят с надеждата, че след заключителната музика или още по време на заключителната музика на края ще му се види краят. Макар че все още не знаеха на кой край. Само се надяваха, че скоро ще настъпи край на скорошния край, още утре ще бъде край, днес навярно не ще бъде край на скорошния край; защото какво щяха да правят с внезапния край. А щом дойдеше краят, бързо го превръщаха в многообещаващо начало; защото тук, в страната, краят е винаги някакво начало и надежда във всичко, също и в окончателния край. Така е и писано: Докато човек се надява, все отново и отново ще започва с вярата в надеждния край.

Гюнтер Грас, Тенекиеният барабан, превод Надя Фурнаджиева (Пловдив: Изд. „Христо Г. Данов“, 1990), 183-185.

Имаме установен израз за „трудно дете“, но нямаме аналогични за „труден родител“ или „труден учител“. Официалният език е в ръцете на възрастните, а центровете на властта не създават думи против самите себе си. Според езика на възрастните, само децата могат да бъдат трудни. Властта е винаги безупречна.

Ṣalat (Arabic: صلاة, Qur'anic Arabic: صلوة, pl. ṣalawah) (also munz in Pashto and namāz نماز in Persian, Bengali, Urdu and Turkish) is the ritual prayer practiced by Muslims in supplication to Allah, God. Salat, or salaah, is performed five times day, at sunrise (Fajr), noon (Dhuhr), evening (Asr), sunset (Maghrib) and nightfall (Isha'a). Salaah is obligatory for all Muslims once they have reached puberty.

"As-salat" is one of the Five Pillars of Islam in Sunni Islam and one of the ten Practices of the Religion in Shia Islam.

In central and South Asian languages such as Persian, Urdu, Hindi, Bengali, Albanian language, South Slavic languages such as the Bosnian language, Našinski, Macedonian language and Turkic languages it is called namāz (نماز) from the Indo-European root meaning 'to bow or prostrate'.

The person performing As-salat is a musallī (مصلى), while the traditional prayer mat on which prayer is performed is a musalla.

Wikipedia contributors. "Salah." Wikipedia, The Free Encyclopedia. http://en.wikipedia.org/wiki/Salah (accessed September 5, 2008).

Винаги съм подозирал, че името „Мусалла“ има някаква връзка с „Аллах“. Оказва се, обаче, че думата идва от „салат“ (молитва) и означава молитвеният килим, мястото за намаз. Онази точка от видимия свят, в която се осъществява разчупване на всекидневието и общуване с Бог.

Чух за интересен проект – създаване на баскетболен отбор, който да бъде управляван от феновете чрез гласуване в Интернет.

Очарователното за мен не е формата на управление, а че този спортен клуб няма да черпи идентичност нито от принадлежността към определена професионална област или предприятие (като напр. „Нефтохимик“ за работещите в нефтозавода в Бургас), нито от определено населено място (като напр. „Берое“ за старозагорци). Идентичността ще идва от принадлежността към общност, случваща се в друго измерение. Регионалната принадлежност девалвира, други неща излизат на преден план.

Бих искал да бъда свидетел на такова разпадане и в по-голям мащаб – този на националната идентичност. Мечтая за ведрото небе от ценности, от което са се отдръпнали облаците на националната идея.

в купе на международен влак пътуват млада американка и българин. и двамата мълчат с часове наред, без да се погледнат. в един момент американката не издържа и нарушава тягостното мълчание:

– wanna see my bush?

- че как, ама ако си го обръснала, ше ти видим напрао путин!

Избягвам да чета вестници, но ако днес ги отворя, навярно ще срещна заглавие: БЪЛГАРИЯ РАЗЦЕЛУВА РУСИЯ ПО ПУТ…ИН!

Винаги съм подозирал, че хубавите звучни български думи „кеф“ и „кефлия“ идват от турски език. Бързата проверка в речника обаче показва, че думата всъщност идва от арабски:

кеф м. разг. Добро настроение, удоволствие. Не съм в кеф. Правя си кефа. Кеф ми е да го гледам. [от ар.]

кефлѝя прил. неизм. разг. 1. Който е в добро настроение, в кеф. Остави го сега, че не е кефлия. 2. Леко пиян, пийнал. Снощи го видях кефлия.

Димитър Попов, ред., Български тълковен речник, (София: Наука и изкуство, 2006).

Тъй като ние нямаме сериозен контакт с арабите, предполагам, че все пак думата е дошла в нашия език с посредничеството на турския – по времето, когато всички сме били една държава. В съвременния турски език думите звучат съответно като „кейф“ (кеф) и „кейфли“ (кефлия):

keyif i. 1. настроение…

keyifli s. весел, в хубаво настроение

FONO Bulgarca Sözlük, (İstanbul: FONO, 2006).

Арабският източник „киеф“ (или „кейф“) обаче изниква и от други справочници:

КИФ. Популярно название на препарат от ситно нарязан канабис или на канабис и тютюн, готов за пушене и аналогичен на хашиш, а понякога и на самия хашиш, в Мароко и Алжир. В тези страни терминът означава и – както отбелязват и Шарл Бодлер и Андре Жид – състояние на „щастие“, или екстазно опиянение след приемане на хашиш…

Син.: киеф, кейф.

Дьони Ришар и Жан-Луи Сенон, Енциклопедия Дрогите. Наркомании и зависимости., превод: Марина Бояджиева (София: Рива, 2003).

И тъй, оказва се, че истинският кеф бил някакъв канабисов продукт… или опиянението което се получавало от него. Айсиктир!

Уважаеми господин Министър,

Следейки развитието на протеста на учителите в България, реакцията на медиите, отговорните в правителството лица и „обикновените“ хора, ние не можахме да останем безучастни и да не покажем съпричастността си към исканията на педагогическите работници в страната ни.

Средставата за масова информация отразиха Вашето циничното и надменно отношение, както и това на други отговорни министри. Разбрахме, също така, че част от обществото ни не проявява съпричастност към проблемите на образователната ни система и хората, заети в нея.

С това обаче общественото мнение не се изчерпва. В действителност голяма част от гражданите на България сме солидарни с педагозите и сме готови да застанем до тях в протеста им. Нашата петиция в подкрепа на българските учители вече е подписана от над 500 граждани като в този момент полагането на нови и нови подписи продължава.

Всички ние, подписали тази петиция, намираме желанието на учителите за относително нормален живот за справедливo и оправданo, защото всички ние, децата ни, директно или не, зависим от тях, от качеството на тяхната работа и подготвеността на кадрите. Смятаме, че едно от важните условия за постигане отново на доброто ниво на образование, с което България винаги се е гордяла, е адекватното заплащане на работниците в тази сфера.

Адресът на петицията е: http://www.bgpetition.com/teachers/index.html

Списъкът на подписалите е: http://www.bgpetition.com/teachers/view.html

С уважение,
Иван Кирилов Иванов,
Калоян Благовестов Доганов,
Биляна Чавдарова Борисова

23 септември 2007 г.
гр. София

С тази подписка, ние, гражданите на Република България, искаме да подкрепим исканията на учителите, работещи в Република България, за поне сто процентово увеличение на работните им заплати.

Просветата не е състояние, което може да бъде постигнато веднъж завинаги. То е кауза, която трябва постоянно да бъде отстоявана. Без образование обществото е обречено да затъне в мрак и безпросветност. Затова професията на учителя е една от най-важните за всяко общество. Тя не се изчерпва само до предаването на знания, но и до изграждането у подрастващите на стабилна ценностна система, която да им служи през целия съзнателен живот, а чрез тях - и на обществото.

Учителят е възпитател и приятел, и съветник на децата ни, на децата на нашите приятели и познати. Имайки предвид тежката социално-икономическа обстановка в страната, родителите са все по-заети с осигуряването на относително нормален живот на семействата си. С това се засилва и важността на учителската роля във възпитанието на младото поколение. За съжаление обаче, учителите биват унижени със заплащане, което не би могло да покрие дори елементарните им битови нужди. Това неминуемо води до намалено качество на нашето образование.

Учителската професия е изпълнена с непрестанен стрес, който няма нужда да бъде допълван и от кошмара на борбата за физическо оцеляване. Осигуряването на нормално съществуване и възможности за развитие на учителите са необходими условия за качественото образование на нашите деца. Защото в голяма степен дължим това, което сме, на нашите учители. Време е да им върнем дължимото като покажем съпричастността си към каузата, която отстояват. Тя е и наша кауза. Нека се знае, че доброто заплащане и престиж на българските учители не е само в интерес на самите учители. То е в интерес на учениците, на родителите им, на работодателите и в крайна сметка на всички български граждани. Това е обществен интерес от първостепенна важност.

Драги учители, силно се надяваме, че Вашите искания ще бъдат удовлетворени, без да се налага да напускате работните си места. Но ако това не се случи – напълно подкрепяме тези Ваши действия и сме готови да излезем с Вас на протест, защото каузата Ви е ценна за всички нас! Нека я отстояваме заедно!

Уважаеми министри, едва ли щяхте да заемате тези отговорни постове, ако учителите Ви преди години не се бяха постарали да Ви заредят с любов към знанието. Изказванията Ви в различни медии по повод исканията на учителите за нормално съществуване, са крайно унизителни не само за тях, но и за всички граждани на Република България. Надяваме се, че ще си спомните откъде сте започнали и ще отдадете дължимото на тези ценни за България хора! Учителите ни дадоха шанс, време е и ние да дадем шанс на учителите!

PS: Молим всички, които подкрепят подписката, да въведат в полето за коментар своята професия или занятие.

Най-сетне Правителството на Република България успя да направи уеб-страницата си така, че адекватно да отразява работата на институциите.

From: Kaloian Doganov <kaloian@doganov.org>
Subject: Re: Smellkiller - genialnoto otkritie za chist vazduh veche e v Bulgaria!
To: "MB Trade" <office@mbtrade.bg>
Date: Wed, 27 Jun 2007 18:54:21 +0300

"MB Trade" <office@mbtrade.bg> writes:

    Това е непоискано предварително от Вас съобщение.

Да, това наистина е нежелано от мен съобщение.

    То има за цел само да ви информира за нещо ново и интересно.  Няма
    повече никога да го получавате ако го върнете с написана в полето
    subject думата unsubscribe.

Възмутен съм от предположението ви, че трябва да предприема някакви
действия за да не ми досаждате със съобщенията си.  Точно обратното —
следва да ми изпращате съобщенията си само ако съм пожелал това.

Ако искате да информирате публиката за нещо ново и интересно, има
достатъчно канали за разпръскване на съобщения — вестници, телевизии,
уеб-сайтове и т.н. където можете да огласявате информация за
продуктите си, така че да достигне до хората, които не са чували
по-рано за тях.

Ако сте решени лично да ми натрапвате рекламите си, значи нямате
елементарно уважение към хората, към които уж са адресирани вашите
продукти.  Затова никога не бих си купил ваш продукт, и оттук нататък
ще препоръчвам на всички мои приятели и познати да ги избягват.

Не купувайте „SmellKiller“, защото така поощрявате изпращането на спам. Спамът е тежка миризма, която се носи на талази по мрежата и задръства рецепторите ни. За ефикасното премахване на тази миризма използвайте „SpamAssassin“ и бойкотирайте източниците на зловония, особено когато е толкова лесно да бъдат идентифицирани.

Срещат се двама в пустинята:

— Allah akbar!

— Воистина akbar!

Замислих се, че няма логика да празнувам Рождество Христово, понеже това е християнски празник, а аз не съм християнин. Вярно е, че на същата дата се отбелязва и по-стар езически празник, но пък аз не съм и езичник.

В живота ми Коледа се появи наскоро — никога не съм празнувал този празник като ученик. Дори не ми е бил известен, че съществува. Т.е. традицията също не върви като аргумент за празнуване — нямам съкровени спомени, свързани с него.

Питам се, откъде тогава се появи този ентусиазъм у мен, а и около моето поколение, да празнуваме Коледа през последните години?

В търсене на виновника вниманието ми все повече се насочва към коледно-новогодишния кич, който от началото на декември започва постепенно да окупира публичното и частно пространство и се оттегля едва в края на януари. Настъплението на празничния кич може да се сравни с американската окупаторска армия — нахлува уж за малко (поводът е само една седмица — 24 декември до 1 януари), а се настанява за неприлично дълго време.

Тази подготовка още от края на ноември и началото на декември, това предварително украсяване има за цел да ни извади от равновесие и да поощри истерията около празника, всъщност истерията за пазаруване. Всички тези гирлянди, звънчета, лентички, клатещи се дядомразовци и прочие искат да ни внушат едно: „Не мислете, а пазарувайте!“. Но понеже устойчивото всекидневие е навсякъде около нас, тези гротескни украси трябва да бъдат поставени навсякъде, трябва да маркират, да пречупят територията на всекидневието, за да не забравяме, че сме в извънреден режим на ядене, пиене и (преди всичко) пазаруване.

По време на коледно-новогодишните празници от нас се иска да свръхконсумираме. Религията тук няма нищо общо — може да не сте християнин, може и да не сте езичник, но през „празниците“ от Вас се очаква да свръхконсумирате — да пиете, когато не сте жаден, да ядете още, когато вече сте преял, да купувате неща, които не са ви нужни и т.н. И така поне седмица, или айде две седмици, защо не и цял месец, а ако може и още повече.

Чудя се също защо след 1989 г. се получи дублиране на ритуала за поднасяне на подаръци? Ритуалът не се измести от Нова година на Коледа, а се дублира. Хората около мен си подаряват подаръци както на 25-ти декември, така и на 1 януари. И си отговарям сам — това е добре дошло за търговците — двойният ритуал означава двойни подаръци, двойни трапези, двойно ядене и пиене, двоен празничен оборот.

Коледната украса е шопинг-пропаганда, защо се поддаваме? Заради децата си? Това е просто морално оправдание на извънредното пазаруване. Децата ни нямат нужда от дядо Мраз/Коледа, за да бъдат добри. А какво остава за нас, пълнолетните, които и без това знаем, че дядо Коледа е лъжа?

(defmacro disable-key (key alternative)
  `(global-set-key
	(kbd ,key)
	'(lambda () (interactive)
	   (message (format "%s is disabled, please try %s" ,key ,alternative)))))

(disable-key "<right>" "C-f")
(disable-key "<left>" "C-b")
(disable-key "<up>" "C-p")
(disable-key "<down>" "C-n")