Вчера препрочетох "Кнулп" на Херман Хесе. Десет години по-късно, произведението е много по-внушително за мен. Представете си едновременно безгрижно странстване, поезия, песни, любов и... самота. И понеже не обичам да драскам по книгите си, ето един ключов пасаж, който си струва да се отбележи:
Кнулп каза: "Всеки човек си има душа, която не може да се слее с никоя друга. Двама души могат да пристъпят един към друг, да си говорят и да се сближат. Но техните души са като цветя, всяко вкоренено на свое място, и за никое не е възможно да отиде при другото, иначе би трябвало да изтръгне корените си, а тъкмо това му е непосилно. Цветята разпръскват своя аромат и семената си, защото горещо желаят да се съберат; но цветето не може да направи нищо семенцето да попадне на подходящо място, това върши вятърът, а той идва и си отива както и където пожелае."
И по-късно: "Сънят, който ти разказах, навярно е със същото значение. Не съм направил съзнателно нещо лошо нито на Хенриете, нито на Лизабет. Но поради това, че някога съм обичал и двете и съм желал да бъдат мои, за мен те са се превърнали в символна фигура, която прилича и на едната, и на другата, но не е никоя от тях. Този образ принадлежи само на мен, ала вече не е нещо живо. Често така си спомням и за моите родители. Те мислеха: аз съм им син и съм също като тях. Ала макар и да ги обичах, все пак им бях чужд човек, когото не можеха да разберат. И това, което беше главното у мен и навярно тъкмо то бе моята душа, намираха за незначително и го приписваха на младостта ми или на някакво настроение. А те ме обичаха и на драго сърце биха изпълнили всяко мое желание. Един баща може да даде в наследство на детето си нос и очи и дори ум, но не и своята душа. За всеки човек тя е новородена."
