Тези дни отново изгубих съня си, както и усещането, че съм жив. (Лесно е да се проследи затишието от последния ми запис в журнала.) Чакам го, но сънят не идва и не идва.
Снощи седях на стола, пуших бавно и гледах как синът ми заспива. Бях спокоен и се усимхвах. Загасих цигарата, легнах до него, прегърнах го и заспах веднага.
Сънувах морето през зимата. Аз съм на една висока скала, а стихията бушува под мен. Студено е, вятърът брули лицето ми. Нещо ме тласка напред. Скачам.
Потъвам в мразовитата вода. Надолу, надолу... Стигам дъното, тялото ми се опира о камъните. Сякаш за миг получавам сигурност, но и твърдото дъно изчезва. Вече не знам кое е горе, и кое -- долу. Не знам откъде идвам и накъде отивам. Наоколо има само студ и самота. Изкушавам се да се оставя в прегръдките й.
Сещам се за нещо, което като момче учех в училище на тренировките по оказване на помощ в морето. Виждам лицето на учителя, който казва: Във водата човек може да изгуби вестибулацията си и да няма ориентир. Тогава е загубен, защото може да мисли, че плува нагоре, а всъщност да гребе към дъното. Правилото в такива случаи е: забрави за горе и долу, плувай към светлината!
Трябва да плувам към светлината. Оглеждам се. Къде е тя?
Събудих се до сина си, с една единствена мисъл в главата: Трябва да живея така, сякаш имам майка.
Станах и направих кафе.
Сега отпивам от чашата си и се усмихвам. Вие пиете ли кафе?
