Последните три дни Варна е особено романтична. След преминаването на лютата буря градът бе снегозатрупан до неузнаваемост. На моята любима ул. "Македония", по която се бях влачил предната вечер спасявайки се от белия рунав приятел на човека (но явно заклет враг на Йети), сега вече не се виждаха паркирани автомобили. Всички до един бяха затрупани, ей тъй както са си стоели от двете страни на улицата. Потопени в дюните от сняг.
В петък след изгрев слънце можеше да видите само най-смелите и решителни свободни, излязли навън да разучат обстановката. Надянали топлосъхраняващите си костюми, безмълвно крачеха с неравномерна стъпка от заслон на заслон. След проправянето на първите пъртини се появиха и свободни с лопати, за да се заемат с разчистването на входовете, а някои решително отравяха автомобилите си само за да се уверят с очите си, че действително са там отдолу.
Пролазих към офиса на обяд. Очевидно беше използвана лопата за да се изкопае проход във двуметровата дюна, която Вятърко бе навял във входа на заслона. Имаше и единици, които се опитваха да се движат с автомобилите си. Какво ли не бих дал за да узная какво са си мислели тия хора преди да завъртят ключа. Това е една от великите загадки на битието. Но подозирам, че нивгаш няма да мога да проумея амбицията на човека да се придвижи в тая пустош с транспортно средство, различно от орнитоптер. (Орнитоптерите, както знаем, излитат вертикално.)
Пешо дойде следобеда с блеснали очи и за момент ми се стори, че бялото в тях леко е започнало да посинява. Набързо кодирахме една карта според последните спецификации и я проверихме щателно. Всичко работеше неочаквано добре.
Вечерта Иван ме изкуши да пием червено вино (с меланж) и по мръкнало се затътрих към "Морски вълк". Не бях никак изненадан, че беше затрупан от сняг и не работеше. Всъщност до това, което би трябвало да е "Морски вълк" водеше една тясна и коварна пътечка, която по мои сметки се падаше по средата на ул. "Одрин". Докато се провирах по нея Вятърко пак задуха по болезненопознатия неприятен начин, а на всичко отгоре по тясната пътечка срещу мен закрачи някакъв дългуч. В опит да се размина с него разпознах Иван.
С ужас осъзнахме, че точно сега, когато отчаяно се нуждаем от червено вино и кръчма, няма къде да отидем. От дистанцията на времето може би ще кажете, че причината отчаяно да се нуждаем от вино и кръчма съвпада с причината поради която точно в този момент нямаше нито вино, нито кръчма. Лесно е да каже, но тогава тая дистанция я нямаше, а освен това Вятърко все по-упорито скъсяваше дистанцията между себе си и вътрешните пластове на топлосъхраняващите ни костюми.
След няколко неуспешни предложения и лъкатушения влязохме в единствено-отворената "Годзила" на "Княз Борис III" и си поръчахме вино (с меланж) и останахме там да се стоплим и да поприказваме. Но "Годзила", знаете, не е "Морски вълк". На връщане пътят пак бе малко труден, но галеше окото. По улиците не можеше да видиш превозни средства (поради липса на орнитоптери) и хората смело бяха си върнали контрола над града. По "Княз Борис III" движението на свободните ставаше по широка пъртина. По средата на кръстовището с "Братя Миладинови" се кипреше снежен човек. Още един се издигаше на кръстовището с "Македония". Все горди символи на победата на човека над машините.
На сетния ден се появиха първите съмнения в необратимостта на тази победа. Вече втори ден не валеше, хората недалновидно работеха с лопатите си в чужд интерес, и тук-таме вече се виждаха колебливо пъплещи автомобили. Вечерта след традиционния обход на Морската пустиня тръгнах към "Морски вълк" и за моя радост открих заслона отворен. Като спасителна хижа ме приюти той и сгушен под стълбището, до печката, блажено изпих две канички вино (с меланж).
Днес с брат ми излязохме със шейна и планинска раница за брикети и изпод топлосъхраняващите ни костюми се изпаряваше влага. И двамата се съгласихме, че ако скоро не завали отново, победата на човека отива на кино.
(Още снимки на нашата Варна можете да видите тук, фото: Елена Енева.)
