Преди 10 години на Еньовден имаше гадно вълнение и вечерта на малкия кей във Варна с Тенчо се хванахме на бас дали ще мога да преплувам до буната. Не умеех да плувам добре, вълните бяха големи и черни, но се справих, за моя и негова искрена изненада. Това беше периодът на моя луд момчешки проект-мечта "Еньо", за който може би само Пешо все още си спомня. ("Еньо" беше шеговита игра на думи с ENIAC.) Малко по-късно Еньо вече беше лирическият герой от моите псевдо-съчинения, които творях през първия семестър в Университета.
На Еньовден точно преди 3 години във Варна беше ужасен пек. С Пешо седяхме в сянката на кестените край старото училище, въздишахме и си говорехме за миналото и за това, което ни очаква. И двамата усещахме, че присъстваме на края на един период от живота си. След години сътрудничество пътищата ни се разделяха.
Този ден разбрах, че Пешо и Силвия чакат дете. Бяха диви и щастливи. Усмихнах се. Благовест по това време беше вече на 3 години.
Вечерта всички тихо се разхождахме из Морската градина. Ходихме до малкия кей, където с Елена пихме бира, а Пешо и Силвия въздишаха по шума на вълните и лекия вечерен бриз.
-- Тати, виж, те имат очички! -- възкликна Благовест щом получи порцията си трицона, а след кратка пауза добави -- А ние имаме вилички!
Същата нощ не можах да спя. На другия ден сутринта вече бях в моряшка униформа на острова под Аспаруховия мост. Така и не успях да възстановя живота си след това.
Точно преди година излязох от работа по обяд и се качих на първия тролей. Съдбата си знае работата. В тролея срещнах Калин, моят верен другар от Пясъка. Пихме бира в "Кривото" и всеки продължи по пътя си. На този ден останах съвсем сам, но още не подозирах това.
Днес отново живея във Варна, а малкият кей е разрушен от вълните.
